Вървях и все още премислях думите ѝ. Чудех се защо винаги, когато ти стане комфортно и решиш, че вече си завоювал това, което си искал, животът трябва да те навести. С цялата си тежест. Граници. Тази дума не спираше да излиза от ума ми. Какво означаваха тези граници? Може би, че очертаваме себе си. Ограждаме се в един периметър и се опитваме да поберем цялата си същност в нея. Така не се получава.
Същността ни е безгранична и ѝ трябва пространство. Потенциалът обича да се шири и се задушава измежду стените на ограниченията, които сами си поставяме.
Градим стени. Окопаваме се зад тях, а после имаме усещането, че светът, за който мечтаем е възможен само във въображението ни. В същото време той се случва, отвън – зад стените на комфорта, в който сме се очертали.
Мислех си колко необходимо беше животът да те навестява и да те разтърсва. Да събаря стените на сигурността ти и да те изплаши – миг, в който се втурваш да бягаш. Гледаш назад, но не спираш да търчиш. Бурята, която се завихря в живота ти, те отдалечава толкова много от това, което беше вчера. Струва ти се, че губиш основите си, сигурността си, комфорта си. Изобщо не подозираш, че когато сам не можеш да разрушиш стените на ограниченията си, трябва външна сила. Нещо, което да те подгони отвъд тази ограда и да ти покаже, че някъде в далечината те очаква нещо много повече и че точно там се намира всичко, от което се нуждаеш.
Вървях и мислите препускаха през ума ми. Мислех си за всички възможности, които се откриваха. А те бяха много. Трябваше само да пусне миналото и да види, че животът не я наказваше, а просто ѝ подаваше ръка. Ден, в който животът я навести, за да я поведе напред…
Защото животът винаги следва пътя на най-малкото съпротивление. И когато започнем да се борим с реалността, той просто се намесва – не, защото иска да ни заболи, а защото иска да ни отклони от трънливия път и да ни поведе по пътя, където мечтата се материализира в наша реалност.