Днес реших да напиша писмо… до себе си! Кога пишем писма? Когато някой ни липсва и изпитваме болезнената празнота от липсата му. Тогава взимаме белия лист, който отразява собствената ни празнота. Хващаме перото и почваме да нижем… думи, мисли и чувства… да създадем смисъл там, където такъв не намираме. Да си създадем измамното чувство на комфорт и усещането за споделеност, което бихме изпитали в присъствието на липсващата ни половина.
Днес липсвам… сама на себе си! Изгубих се в тръсене, в неуморния танц на живота, където стъпките винаги вървят две крачки напред и една назад. Е, май от доста време не събирам сили да направя тези напред.
Уморих се от фалшивата маска на света. Празни хора…празен свят. А те се залъгват, че било обратното.
Предпочитам досадата на натрапчивото си присъствие и обсебващата си самота, пред развлекателната компания на малки хора, погълнати от страх и леност.
Мислят ме за особена, а аз съм си просто… Аз. И няма нищо особено в мен.
Просто изпълнявам дълга към себе си и се опитвам да се опазя от насилствения грабеж над личността ми. Защото видиш ли… празните хора имат потребност да запълват пустотата си, като крадат от другите- мечти, воля, копнежи… всеки според нуждите!
–Утопия–