Тъмна стая…
Изсъхнали цветя
и две очи без глас.
Разсъбличам душата си във стихове.
Оставям болката си там.
Подреждам се във строфи.
Продължава да боли,
но е някак си красиво.
Любовта ми хлипа-
сълзите й са моето мастило.
В света ми лъха на самота и липси.
А всеки стих си има всичко –
теб и мен.
Една любов, която преобличам в рими.
Времето е спряло.
Препускат само спомени.
Ти си тръгна,
а пък миналото пожела да поостане.
Тъмна стая. Две очи без глас.
Разсъбличам душата си във стихове.
И само самотата ме докосва.
Думите ми бавно ме лекуват,
а твоите не спират да болят!
-Утопия-