Беше една майска вечер. От тези, когато вятърът нежно разрошва косите ти, а слънчевите лъчи бавно се стопяват зад хоризонта. Утопия ходеше по улиците на малкия град и усещаше някаква свобода. Това беше едн от първите пъти, в които се осмеляваше да направи нещо подобно. Сутринта се събуди с мисълта, че е време да направи нещо различно. Рутината я притискаше и всеки ден ѝ беше все по-трудно да устои на тежестта. Веки ден ѝ беше все по-трудно да стане, да отиде в банята, за да наплиска лицето си и да се погледне в огледалото. Сякаш ритуалът с миенето на очите беше необходим, за да ѝ напомня, че не сънува. Да ѝ напомня, че това, което се случва не е кошмар, който утрото ще прогони, а действителност. Неизбежна реалност, която само промяната можеше да укроти.
Погледна се в огледалото и видя поглед, който я прониза. Сякаш от очите ѝ прозираха решетките, зад които се чувстваше окована душата ѝ. Сякаш истинското ѝ аз я гледаше през процепите и безгласно я молеше за помощ. В този момент нещо се случи. В този момент тя разбра, че прекалено дълго е отлагала – себе си и живота си. Разбра, че дълго време се прикриваше зад сигурните стени на дома си, а отвън я чакаше необятен свят. Свят, който си струваше усилията – заслужаваше да сграбчиш чантата си, да сложиш един тефтер и химикал, защото нищо друго не остава – само белите страници и мастилото, което овековечава спомена, а после да хукнеш без посока. Да вървиш, да тичаш и да се луташ, докато пътят те отведе до мястото, където ще усетиш как белите ти дробове се изпълват с въздух. Как тялото ти олеква, стойката ти се изправя. Нали казват, че стойката отразява мисълта и начина, по който се чувства. Прегърбената ѝ визия беше симптом на бремето, което трябваше да понесе. Дясното ѝ рамо, което винаги стоеше надолу и леко навътре, показваше опитът ѝ да се предпази, да се затвори в себе си. Друго беше да си на място, където това да се изправиш, да се разкриеш не носи риск.
Бяха минали два часа, откакто усети вика за помощ в огледалото. Вече пътуваше към друг град, към ново място. Никога не беше ходила там, но винаги си беше мечтала за деня, в който ще зареже всичко и ще тръгне на пътешествие. Още от малка вярваше, че животът е пътуване – към себе си. Вярваше, че пътешествията са средството да събереш частиците от раздробената си същност. Защото във всеки град, във всяко село имаше човек, който беше досущ като теб. Човек, който е или малко по-цял или малко по-ограбен от теб. В единия случай той ти дава тов,а от което се нуждаеш. В другия случай ти му даваш част от себе си. Няма значение какво се случва. И при двете ситуации си тръгваш по-богат. Точно от това богатство имаше нужда. Беше уморена от трупането на пари и слава. Те не ѝ донесоха нищо освен глад – гладът на егото за още и гладът на душата за смисъл. Глад, който отдавна избягваше да задоволи, а вече усещаше как крехката ѝ душа изнемогва.
Температурата в автобуса беше доста висока. Беше много задушно, но Утопия не усещаше нищо. Тръпнеше в очакване вратите на автобуса да се разтворят и да слезе. Да остави зад себе си един живот, от който отчаяно искаше да се освободи и да започне отначало – в град и сред хора, които не знаеха коя е. Много е освобождаващо да започваш нов живот сред непознати. Близките винаги имат очаквания. Непознатият не знае нищо за теб и не очаква нищо от теб. Той живее просто за момента и за сегашната среща. Не се интересува кой си, какво си направил в миналото. Най-много да се поинтересува какво искаш да бъдеш в бъдещето. А това беше лесно – въображението е безгранично и бъдещето още не се е случило. Така то ти дава пространство да случиш себе си – по един нов, различен начин.Бъдещето дава свободата да създаваш себе си, без значение от къде тръгваш, къде си сгрешил и кой си разочаровал. Бъдещето подарява надежда, че можеш да поправиш миналото. Точно от тази надежда се нуждаеше Утопия.
Пътуването мина неустено. Нали знаете как времето винаги минава бързо, когато отиваш на място ,където копнееш да си. Сякаш нетърпението скъсява разстоянието и го прави по-лено преодолимо. Нямаше никой друг в автобуса, освен Утопия. Може би животът ѝ даваше заслужената почивка и глътка въздух. Вратите на автобуса се разтвориха, а свежестта нахлу отвън. Утопия слезе уверено. Не изчака за багажа си, просто защото нямаше такъв. Не искаше да влачи нищо от миналото и затова не взе нищо, освен малкия си черен тефтер. В него носеше живота си. Колко удобно! Да имаш цял един живот, запечатан на страниците. Когато тефтерът е отворен, животът мълчи. Разлистиш ли страниците, годините започват да се нижат една след друга и да ти напомнят за всичко, което си била, всичко което си оставила, загубила, преодоляла и получила.
Запъти се към хотела. Беше по-скоро една малка, жълта вила на брега на реката. Не избърза да си вземе стая. Седна в ресторанта. Избра си една маса в средата. Преди винаги би седнала в ъгъла, макар че никога не ѝ харесваше. Но пък усещаше сигурност и ъгъла играеше ролята на убежище. Сега седна в средата, точно до перваза. Пролетните цветя се усмихваха, отстрани минаваше реката. Утопия се загледа в течението. Мислеше си как течението на реката напомняше за живота. Започва от една точка и се спуска стремглаво надолу. Вие се през дълги, необятни пътища. Минава през камъни, заобикаля скали, но в края на крайщата винаги се движи в една посока и накрая се влива в цялото. Реката беше ярко отражение на живота. Така се беше загледала и заслушала в шума на водата, че не чу сервитьорът, който за трети път я питаше дали си е избрала нещо от менюто.
Утопия се стресна. Нямаше нужда от меню. Винаги знаеше какво ще поръча – обичайните две кафета и каничка топло мляко. Всеки път, когато поръчаше това я гледаха странно. Две кафета? Дали не чакаше някого. И тя не беше сигурна. Дали поръчваше две кафета, заради тази другата в нея или пък тайно се надяваше да го срещне. Да споделят още една сутрин заедно и да си говорят до свечеряване. С всяка година, надеждата да го види се стопяваше. Дори не знаеше къде е. Не знаеше какво прави и къде живее. Животът отдавна отдели пътищата им, защо му беше да ги събира сега, след толкова много време.
Разсъждаваше над поръчката си, когато сервитьорът донесе две чаши ароматно кафе и каничка домашно мляко. Утопия обожаваше тези места. Винаги приготвяха всичко с грижа и всичко беше плод на собствения им труд.
Имаше навика винаги да отпива глътка чисто кафе – искаше да усети горчивия, остър вкус. Поле сипваше малко мляко и се наслаждаваше на мекия вкус. Нищо не вървеше по-добре с кафето, от бял лист и химикалка. В такива моменти сякаш не беше себе си. Имаше чувството, че когато пише изпада в някакъв транс. Сякаш става проводник на нещо по-висше. Думите започваха да се стичат, а тя едва смогваше да ги запише. Сякаш в тези моменти другата в нея ѝ диктуваше живота си. Сякаш се опитваше да ѝ разкаже за себе си и да ѝ помогне да разбере какво се случва. Да ѝ помогне да разбере защо се чувства така; да стигне до корените на отчуждението, което изпитваше от света.
Тази сутрин не беше по-различна. Извади тефтера си. Както винаги нямаше химикалка. Всеки ден си купуваше по една и винаги я губеше. Повика сервитьора и го помоли да ѝ услужи. Той бръкна в джоба на ризата си и извади една обикновена химикалка. Тези бяха любимите ѝ. Обичаше простотата на ежедневието. Смяташе, че светът около нея е достатъчно пъстър, за да претрупа сетивата си с кича на вещите. Предпочиташе всичко материално в живота ѝ да бъде сведено до минимум, а другото, от което душата ѝ имаше потребност си го набавяше от изобилието на природата.
Започна да пише. Понякога имаше чувството, че пишеше, защото на белия лист сбъдваше това, коео животът не ѝ даваше възможност да преживее до този момент. Когато усещаше липса – сядаше да пише. Знаеше, че където ѝ да я свари усещането за празнота, единствения сигурен начин беше да седне и да пише. Може би душата ѝ не различаваше действителното от въображаемото. Може би нямаше значение дали ще се случи в живота ѝ или само сред страниците на тефтера. Белият лист вдъхваше живот на въображението ѝ – а коя беше тя да съди дали този живот е по-истински от този, който преживяваше. Все пак всичко около нас е живо и има свой начин да преживява света. Може би и душата ѝ беше свикнала да получава от двете. Имаше ли значение! Важното беше, че ѝ помагаше да се отърсва от товара, който на моменти натежаваше.
Утрото и белия лист бяха поредния повод да си измисли живот. Понякога използваше хората около себе си. Гледаше ги и им измисляше живот. После го обвързваше със себе си и правеше така, че пътищата им да се пресекат. Правеше така, че нишките на животите им да се преплитат и да се превръщат в история.
Тази сутрин имаше нужда от Него. Така и не разбра кога се е загнездил толкова дълбоко в душата ѝ. Уж беше само едно лято, а сега трябваше да се разплаща с остатъка от живота си. Такъв беше животът – дава ти момент на щастие и захлас, а после те принуждава да излежаваш доживотна присъда. Греха на насладата, заплатен с доживотен копнеж по минало, което никога не повтаря себе си.
Тази сутрин, Утопия, имаше нужда от споделяне. Имаше нужда от някой, който да сподели мига с нея. Колко е интересно. Сякаш и щастието и болката са по-поносими, когато са споделени. Може би си разпределяте тежестта им и всеки взима по толкова, колкото може да понесе – ни повече, ни по-малко. Когато си сам, обаче, не можеш да понесеш ни едно от двете. И едното и другото тежат и те карат да се чувстваш беззащите и неспособен да се движиш напред. И болката и щастието те закотвят в един миг, от който мърдане няма. Уж времето тече и се движиш напред, а в действителност оставаше завинаги в този миг – оставаш в плен на емоциите, които е предизвикал и се въртиш в ураган от чувства.
Думите отново се стичаха по мастилото и заживяваха свой собствен живот. Утопия писа близо час. Имаше усещането, че може да пише цял ден без да спира. Ако това да живееш уморяваше, това да пишеш и да преживяваш нещата на белия лист никога не дотягаше. Даже възраждаше. Ако преживяването на реалността бавно я убиваше, преживяванията а въображението я възраждаха. Вярваше, че животът е в детайлите. Когато пишеше им обръщаше достатъчно внимание. Придаваше цвят на всичко и му отделяше почетно място. Като усмивката му – начинът, по който прехапваше устни и поглеждаше надолу, винаги, когато нещо го трогне. Знаеше си – не е необходимо някой да говори, за да знаеш как се чувства. Не е необходимо да си прекарал години с него, за да разбереш какъв е. Достатъчно беше да следиш жестовете му. Езикът на тялото не лъже. Той издава всичко, което се таи в душата, дори когато умът се опитва да заблуждава. Обичаше да пише за начина, по който държеше ръката ѝ. За дългите следобеди в парка, когато тя лежеше на пейката в скута му и нищо нямаше значение. Моментите, в които стига, че сте двама. Не те интересуват пари, работа, проблеми – всички те са или част от миналото или част от бъдещето. И в двата случая става въпрос за моменти, които са отминали или може и да не се случат. Само присъствието на двама ви е факт – само настоящето има значение.
Чу се трясък. Сервитьорът изпусна една чаша, която се разби на десетки парченца. Утопия се стресна. Погледна към земята и видя стъкълцата, които проблясваха по пода. Напомняха ѝ за хилядите парченца от същността ѝ. Точно такова усещане имаше за себе си. Сякаш беше кристална чаша, която някой беше изпуснал. Нейна задача беше да намери всяко едно от тях и да ги залепи. Да събере същността си парченце по парченце и отново да се почувства цяла. Макар че, както баба ѝ казваше, колкото и да лепиш счупеното, никога не е същото. Сама си беше виновна. Така се случваше, когато позволиш на неподходящите хора да държат крехък кристал. Сама беше виновна, че беше поверила най-ценното – себе си – на хора, които не знаеха как да го ценят. Сега всичко, което ѝ оставаше беше да търси и да събира. Макар че понякога сама се обождаше на парченцата от себе си и душата ѝ кървеше. В такива моменти се замисляше за това кой ти причиява повече болка – този, който те е изпуснал и раздробил на стотици парченца или ти самият, с упорития си отказ да продължиш и непрекъснатите си опити да сглобяваш нещо…“дето никога няма да е същото“.
Погледна часовника. Денят неусетно минаваше. Загледа се в циферблата. Стрелките, които се стичаха по циферблата ѝ напомняха за живота. Изглеждаше, като права линия, а в действителост беше един кръг. Време, което не тече в права линия, а се върти в кръг – започваме от едно място и ни се струва, че се отдалечаваме… само, за да един ден да разберем, че целият път напред е било връщане обратно. Отдалечаваме се, само за да се завърнем там, от където сме тръгнали.
Така минаваха сутрините на Утопия – в писане и мислене. Все едно беше отговорна да води бележки за света и да разгадава някаква мистерия. Май точно това беше смисълът във всеки един от нас – да навърже точките и да излезе от лабиринта. Да разгадае мистерията, а по пътя да събере себе си. Да… за това беше животът. Да се луташ през лабиринта и да събираш себе си. После, когато стигнеш до изхода, отвън изглеждаш разбит, ограбен и изнемощял. Ако някой можеше да те погледне отвътре- щеше да усети колко цял се чувстваш. Парадоксът на живота – когато тялото е жизнено, душата страда и усеща липси. Колкото повече бури преживяваш, толкова повече тялото отслабва, губи сила, но печели – завършеност.
–Утопия–