Една Вселена не достига…
за мен, за теб и любовта.
Невъзможни сме – като зима
влюбена във есента.
Обречени сме да се разминаваме.
Ще се докосваме на границата
между утрото и вечерта.
Две сенки бродещи във мрака –
погълнати от самота.
Очите ми ще ти напомнят сутрешна роса.
Ще се протягаме към вечността
и ще заспиваме със липса.
Отново ще мълчим – думите не стигат.
Тишината ще боли.
Във спомените ще се приютявам.
И дълго ще те чакам.
А, после, когато все не идваш,
нежно ще приспивам крехките си чувства.
С надеждата, че ще те срещна –
на границата между утрото и вечерта.
Една Вселена не достига…
-Утопия-