И никой не разбра, че съм вселена
Минават през живота ми и докосват само повърхността му. Оставят ме във самота.
Единият ме вижда като хаос.
Като залез, който се разпръсква във небето. Не можеш да го хванеш. Дори не можеш да го побереш във поглед. А всеки го намира за красив. Може би, защото няма как да го достигнеш. Не разбират, че и аз съм като слънце. Нямам място и не мога да се подредя. Навсякъде съм и съм никъде.
Като листо във парка. Няма предвидимост, нито постоянен цвят. Променя се във крак с различните сезони. Досущ съм същата. Понякога съм цветна, понякога съм само стръкче, а понякога изчезвам.
Другият ми казва, че съм нестабилна. Как да му опиша, че емоцията не пита – просто идва и те навестява. Преминава като ураган. Понякога съм слънце, понякога съм дъжд…. А понякога съм снежна зима. Но винаги съм аз. Те не искат да ме видят цяла. Харесват само част от мен и негодуват, когато се опитвам да съм истинска и себе си.
И никой не разбра, че съм вселена. Душата ми гладува и се уморих да прося – къде внимание, кога целувка, дори любов. Самотата ми отива. Тя никога не слага маска. Пряма е. Понякога боли, когато идва. Но мога да разчитам, че никога не лъже и винаги ме отразява.
Уморих се да се крия, за да ме харесат.
Предпочитам я.
Самотата ми отива.
–Утопия–