Отивайки към срещата, нещо в нея сякаш се опитваше да я предупреди. Буцата на гърлото ѝ, сякаш ѝ намекваше за думите, които няма да каже – тези, които ще се натрупат в нея и ще изградят една преграда. Премълчаното, гради стени, които застават между хората. Стени, които ги отдалечават… а после нищо не е същото.
…
Цяла вечер не спря да мисли за случилото се. Отивайки натам, усещаше, че е най-близкият ѝ човек, а няколко часа по-късно, между тях зееше пропаст – толкова голяма, че колкото и да се опитваше, не откриваше начин да я прескочи. Колкото и да искаше, не виждаше какво можеше да ги сближи.
…
Има такива мигове – сякаш светът се преобръща. Земята се пропуква. Отваря се пропаст – между миналото и бъдещето… или може би настоящето. Пропаст, пред която стоиш, изпълнена с емоции, които те връхлитат и отнемат силата ти. Седиш и се взираш и все още не осъзнаваш, че понякога пропастта те предпазва – от теб самата и от едно минало, което вече няма място в живота ти.
–Утопия–