Имам щастлива личност и тъжна душа… затворени в едно тяло. И не, че не съм щастлив човек. Но понякога нещо в мен страда толкова силно. Пронизва душата ми и започва да вали.
Сълзите струят от очите ми. И аз просто стоя. Позволявам на страданието да ме помете като ураган. Буря, която преобръща всичко. Имам чувството, че няма спасение. Безисходица. Отчаяние. Черни облаци тегнат над съществуването ми.
После, досущ като в дъждовен пролетен ден, всичко отново е ясно. Страданието изчезва така, както се е появило. Изведнъж. Щастието се завръща. В душата ми става леко и чисто. Остават навлажнените очи и стеклите се по бузите сълзи. Но вече не страдам.
Сякаш не само в природата има нужда от проливен дъжд и буря. Душата също има нужда от стихия, която да я освободи от това, което тегне над нея.
-Утопия-
