Днес ми липсваш.
Защо ли?
Да, позна! Тежко ми е и ми е трудно. Да посрещам дните сама и да преследвам живота, който непрекъснато се опитва да ми избяга.
Събуждам се и решавам, че днес ще бъда силна. Денят отминава, а с него и решителността ми.
Страхът непрекъснато чака на вратата ми. Всеки път, когато някой я отвори, той влиза. И после все не успявам да го прогоня.
Присъствието му днес е натрапчиво. Направо непоносимо.
Сърцето ми отново се е присвило и му е тясно.
Тясно му е в огромния апартамент, който пустее без теб, но пък е препълнен от спомени. И всичките са тук.
Мина толкова време, а нито един от тях не пожела да си тръгне.
Чакат ме всяка вечер да се прибера. Сякаш не мога и без тях.
Не разбират ли, че не ги искам?
Не ми трябват те!
Трябваш ми ти!
Имам нужда от теб. Не, за да ми помагаш. Не, за да носиш моята болка и да се справяш с предизвикателствата в моя живот.
Имам нужда от теб, за да когато животът ме изтощава и отнема силата ми, да се прибера, а ти да ме чакаш.
Да се приближа и да седна на дивана до теб. И да знам, че ще ме прегърнеш. Ще ме прегърнеш така, че ще усещам сигурността, която деня ми отнема.
Ще ме прегърнеш така, че да знам, че дори всичко друго да бъде изгубено, ти ще си до мен…
… и ще продължим… заедно!
Исках само да ти кажа, че точно днес ми липсваш!
-Утопия-