Още една вечер, в която пиша. За кой? Бих казала за никой, но без адресат творбата увисва в безвремието. Не намира живот, за който да се закачи, спомен, който да ѝ дава подслон. Затова избирам да пиша за теб. Вярно е, че думите ще съживят минало, което отдавна спи. Ще разбъркат емоции, които едва укротих. Може би има някакво сладко чувство на мазохизъм – само емоциите докосват струните на душата ми и я карат да се чувства жива. Дори и тези, от които ме боли. Дори тези, които я карат да кърви. С всеки ред усещам пулса на миналото – става все по-силен, а спомените все по-живи и все по-истински. Гледам отражението си. Поглед, който не лъже. Твоят образ завинаги е застинал в тези очи и ги забулва като перде. Гледам настоящето, а през него прозира миналото. Опитвам се да усетя бъдещето, а до мен достига дъх на минало. Гледам отражението си… ти съществуваш извън мен, а у мен зее празнота. Нали затова срещаме хората – да ни дават частица от себе си и да ни допълват. Всички така правят – само ти мина и взе каквото можа, без да оставиш нищо. Убивам времето, а то умира така лесно. Уж сме във вечността, а мигът е толкова крехък. Толкова лесно се пречупва и толкова бързо избледнява. Жива съм, а няма живот – само миналото пулсира. Настоящето едва поема дъх, а бъдеще не съществува.
Пиша, за да лекувам душата си… а някъде в многоточията оставям място за теб…
–Утопия–