Вечер, в която стаята е празна.
Седнала съм на ледения под – сякаш се надявам студа да притъпи чувствата ми.
Сама съм. Още те няма и знам, че тази вечер няма да се прибереш.
Няма да се върнеш от работа и да звъннеш на звънеца, за да знам, че си вкъщи.
Сама съм и компания ми прави единствено дима от огромната чаша кафе.
Гледам в точка и за първи път осъзнавам – най-много боли не твоята болка, а болката на тези които обичаш.
Твоята болка можеш да я понесеш.
Трудно е да понесеш болката на другите, когато знаеш, че единственото, което можеш да направиш е да стоиш отстрани и да гледаш.
Единственото, което остава е да се надяваш, че когато животът стовари нещо върху някой, преди това е пресметнал, че той е достатъчно силен, за да се изправи.
Вечер, в която при мен няма никой.
Ти си на километри от мен, а аз усещам болката ти.
Чужда е. Твоя е. Но аз ще я поканя – да я споделим.
–Утопия–