Животът тече. Дните минават, а всичко, което остава след тях е склуптурата, изваяна от всеки избор. Склуптурата, която побира душата ни. Уж тялото е там, за да я предпазва; да бъде инструмент, с който да преживяваме повече. Казват, че душата не усещала нищо. Страда само егото. Тогава от къде е тази болка? Ако егото не е нещо материално, тогава не може да го боли. Ако егото е само фикция на ума, защо болката е толкова реална?
Още една доза реалност. Бяха минали три години от последната им среща. Вече го беше забравила. Имаше само малък спомен, който се беше запечатъл някъде в сърцето ѝ. Беше запратен някъде в коридорите на душата ѝ, но рядко напомняше за своето съществуване. Трябваше много да търсиш, за да разбереш, че го има. Така както преравяш тавнска стаичка, търсейки нещо определено. Натъкваш се на стари спомени, за чието случване отдавна си забравил. Сякаш се появяват там, за да ти напомнят за някаква част от теб. Някаква част, която си надживял, надрастнал или победил.
Беше един от тези дни, които започват различно. Уж ден като другите, а нищо не се случва както обикновено. Утопия стана рано. Всъщност почти не спа. Може би нещо в нея е предчувствало срещата с миналото. Денят започна, а вътрешно се чувстваше различно. До вчера имаше някакви остатъци от миналото, които все кървяха и причиняваха болка. Днес ги нямаше. Днес изпитваше една свобода, която не можеше да се натъпче в думи. Само можеш да я изпиташ, да я почувстваш с всяка клетка.
Денят започна рано, но прекрасно. Утопия се разхождаше с най-добрата си приятелка, когато слуайността я накара да вдигне поглед. Пред нея, близо до подлеза седеше мъж. Тълпата от хора няма значение. Когато си бил с някого, можеш да усетиш присъствието му дори само по дъха. По начина, по който гръдният му кош се изпълва с въздух и се повдига. По начина, по който отхапва вафлата си или пък просто по начина, по който нервничи, защото автобуса закъснява.
Мъжът беше в гръб, но даже нямаше нужда да се обръща. Тя усети присъствието му. Позна го. За миг забави крачка, не защото се смути, а защото не можеше да повярва. Това щеше да е първата им среща след толкова години. Винаги се беше чудила какъв ще бъде денят, в който го среща отново. Чудеше се дали ще бъде гримирана и дали ще бъде облечена с хубави дрехи, които да подчертават тялото ѝ. Дали косата ѝ щеше да бъде прилежно прибрана, изправена или пък може би разрошена от вятъра. Винаги се чудеше защо се интересува как ще изглежда. Така или иначе не искаше той да е част от живота ѝ. Може би онази част от миналото, която се беше потурчила в душата ѝ, искаше да бъде изпратена с уважение. Да остави траен спомен. Или пък може би тайно се надяваше, че така ще му покаже какво изгуби – в деня, когато излизайки, сутринта я целуна, а после никога не се прибра. Може би такива предателства, заслужават само официални срещи.
Нямаше защо да се чуди как щеше да изглежда първата им среща. Тя беше факт. Разбира се, всичко беше далеч от представите ѝ. Беше гримирана, но с малката подробност, че гримът ѝ се беше разтекъл, косата ѝ беше разрошена и беше по анцуг….бяха ходили да потренират в парка. Това не я смути. Тя беше себе си, а когато си себе си няма значение точно как изглеждаш. Това, което си прозира отвън.
Приближаваше към него и макар, че беше уверена, че е Той, с всяка крачка, в която скъсяваше дистанцията помежду им се надяваше, че е сгрешила. Надяваше се, че това е друг човек и че просто умът ѝ си правеше шеги.
Той се завъртя леко и нямаше капка съмнение –беше той. Не беше променен. Може би, беше малко по-пълен, но и кифлата, която ядеше показваше, че отдавна спортът не му е приоритет.
Вътре в себе си, тя знаеше, че Той е минало. Знаеше, че живеят в две паралелни реалности и че дори и той да я видеше, те не бяха от един свят. Тя беше различна и нямаше нищо, което да я задържа в миналото.Нямаше нищо, което да я накара да попадне в клопката му. Вървеше напред и знаеше, че не трябва да се обръща. Миналото беше погребано и не заслужаваше и помен. Тялото ѝ се изравни до неговото. Тя не обърна поглед към него. Ходеше уверено и само лекият трепет на тялото ѝ издаваше, че го е познала. Мина покрай него и усети, че той също я позна.
Утопия продължаваше да върви и за момент се вцепени. Какво щеше да стане, ако той беше казал името ѝ? Какво щеше да стане, ако миналото я беше повикало? Нямаше значение, защото Той не го направи. Правилно беше разбрала – Той беше същият страхливец, който я целуна онази сутрин и повече никога не се върна.
–Утопия–