Вечер, в която карам – без посока. Лутам се из улиците. Усещам го така, сякаш правя обиколка не на града, а на живота си. Минавам през места и квартали, където някога съм оставила част от себе си. Дали е било по-добре, че е останала там, за да не ми тежи в настоящето или пък може би е именно нейната липса, от която лъха празнотата в мен. Не знам… но обикалям и си спомням. Гледам към вратата на кварталното магазинче за алкохол – за другите е просто поредното магазинче, а аз виждам безброй многото кафета, които пиех, късно вечер.. в опит да държа болката будна, за да я опозная. Казват, че само, когато познаваш нещо, можеш да го победиш.
Минавам покрай пейката, която за останалите е просто пристан да поседнат, да починат и да продължат… а за мен беше дом и утеха, когато нямаше никой, който да бърше сълзите ми или да ме държи в обятията си.
Минавам покрай магазина за цветя, от където всички минават забързано, за да купят цвете с подвод. А аз виждам миналото и как през ден ходех, за да си купувам цветя – без повод. Винаги избирах жълти. Купувах много и ги слагах във вазата в хола. Опитвах се да внеса светлина, там от където лъхаше мрак.
Лутам се из улиците или из миналото си…
Не знам защо, но ми харесва. Някак далечно е, а всъщност толкова близко. Може би просто минавам, за да събирам себе си и да се видя цяла – защото макар и напукани – те са частици от мен и имам нужда да знам, че ги е имало или че ги има – в друг живот и с други хора.
–Утопия–