Беше силна – любовта ми. Уморена е да носи обещания. Ден след ден отслабва и се чудя как успя да се изплъзне. Седим в парка – двете. Говорим си за вчера, днес и утре – дето няма да го има. Изглежда тъжна. Някак е унила. Поглежда ме. Насилва се да се усмихне. Очите никога не лъжат. Пропити са със огорчение. Миналото се отронва със сълзите. Изгуби се в делника. Между твърде много думи. „Обичам те” е някак си изкуствено. Звук без сила. Обещание до време. Седим в парка – двете. Ще ми се да я прегърна. Да ѝ обещая, че ще съм до нея. Дори да я загубя, пак ще я намеря. През всичките животи се откриваме – кога за кратко, кога до края… любовта ми е за двама. Сама не може да върви. Остава. Целунах я за сбогом. Това не е раздяла. Само пауза.
…
Прибирам се. Вратата леко хлопна. Изпадаха последните листа от розата. Любовта ми бе за двама.
–Утопия–