Днес си откраднах време. Издебнах деня и когато всички задължения спореха помежду си, опитвайки се да се надпреварват, аз се изплъзнах- точно под носа на рутината.
Откраднах си време- от това, което те изпълва със смисъл и щастие. Време,което крадеш от деня, но вместо да изпитваш чувство на вина, ти изпитваш чувство на благодарност- че си бил достатъчно дързък и смел, за да разчупиш клишетата; да обърнеш гръб на общоприетото и просто да последваш вътрешния си копнеж.
Откраднах си време, което използвах, за да отида на място, където не бях ходила отдавна.
Разхождах се из старите квартали, там където сякаш времето е спряло. Всичко беше същото- такова, каквото го помня от преди години. Малките блокове, с изрядно подредените градинки пред тях. Аромата на розите- запечатал всички детски спомени и най- красивите ми мигове.
Място, което носи усещането за ред, хармония и смисъл, в свят изпълнен с хаос и презрение.
Хората… погълнати от ежедневието си.
Жената, която плевеше розите…
Бабата, която простираше прането…
Майката, която търпеливо учеше детето си да ходи…
Едва ли осъзнаваха, че изпълваха сърцето ми с щастие и благодарност.
Едва ли осъзнаваха, че правеха всичко с такава любов и бяха толкова присъстващи в настоящето, че ми се искаше да уловя тези мигове, да ги запечатам в рамка и да им придам вечност. Мигове, които да ми напомнят, че щастието, всъщност е в простотата на ежедневието.
Щастието е в изкуството да отдаваш частица от себе си във всеки един миг… да правиш и най-обикновеното нещо, с най-голяма наслада и желание.
Откраднах си време, за да наблюдавам живота…
Откраднах си време, за да събера парченцата, с които да достроявам разрушения си вътрешен свят и да си откривам смисъла, който на моменти се изплъзва.
Защото, щастието няма нужда да се преследва…
То е тук и сега. Точно в този миг.
–Утопия–