Седя на шарения диван вкъщи. Имам странен вкус. Шарен диван, направен от различни парчета плат – кръпки, които подчертават отделните мотиви. Диван, който в този момент досущ приличаше на сърцето ми, което беше цялото на кръпки. Парченца спомени, които отчаяно бях хванала и спасила от ураганите на миналото. После пък се опитах да ги зашия, за да си сглобя сърце – с надеждата, че мога да удължа живота си или поне съществуването си. С надеждата, че можех да си ушия собствено сърце, а че после ще срещна някой, който да му вдъхне живот, да накара кръвта, отново, да тече през вените ми и пулсът ми отново да забие. Сега имах само сърце от кръпки и пулс, който едва долавях. Отмерваше вдишванията ми или по – скоро неуспехът ми да си поема въздух. Буцата, която беше заседнала на гърлото ми беше толкова голяма, че дори въздухът, колкото и да умееше да изпълва формите, не успяваше да си намери път към белите ми дробове.
Изпитвах болка, която беше последствия от изборите ми. Само дето не си спомнях да си правила избор, който да заслужава такова тежко наказание. В моменти, като този се чудя дали търпя наказанието за изборите на собственика на душата ми от предишен живот или всичко се ограничаваше само до този?
Каква скука би било. Да знаеш правилата и цял живот да играеше според тях, за да избегнеш наказание. Може би наистина беше по-добре, че се раждахме без спомен за миналия живот, само с остатъка от чувствата, които бяхме пренесли. Чувства, които се опитваме да въплътим в човешки облик и да им придадем форма. Може би сантименталност. Меланхолия по минал живот и минали срещи. Седях на дивана, а студът от зимния ден, се прокрадваше през открехнатия прозорец.
Надявах се, че или страховете ми ще избягат през прозореца и ще се изплъзнат зад хоризонта или студът ще ги вледени и най-накрая ще имат форма, тяло, което да хвана и да изхвърля от живота си.
Тефтерът ми седеше до мен. Вече час се взирах в празната страница. Бял лист, който отразяваше собствената ми празнота. След всяко признание у теб остава една празнота. Мигът, когато думите, които си подслонявал се изплъзнат, сякаш ти олеква. Сякаш облягаш товара си на някой друг и ти става по-лесно. Но само в мига. После, празнотата зее. От нея лъха на студено и самотно.
Взирах се в тефтера и отчаяно исках да освободя чувството чрез думи. Винаги правех така, взимах белия лист и му стоварвах всичко, което не можех повече да влача в себе си. Правех го съучастник на собствените си грехове, вина и избори. Но днес нямаше чувство. Днес не изпитвах нищо. Ах, колко бяха прави. Наистина е по- добре да те боли, отколкото да не изпитваш нищо. Всъщност, май най- истински си когато болиш. Тогава парчетата на разочарованието ти, разрязват душата ти и тя вие от болка. Тогава си най- гол и най-истински. Прекалено много усилия би коствало да се преструваш на някой друг. Когато болиш – моментът, когато забравяш да се преструваш и просто искаш някой да те излекува. Дори най – големия ти враг. Принизяваш егото си и се молиш само за болкоуспокояващо. Лекувам се от едно минало дето все боли.
-Утопия–