Един от тези дни, в които всичко е спокойно. Събуждаш се и посрещаш днешния ден с обичайната рутина. Нищо не предвещава пороя от емоции, който ще се изсипе над живота ти. Излизаш и пред асансьора се носи аромат на кафе. Чудиш се кой те е изпреварил. Измисляш му живот – кой е, как изглежда, за къде е тръгнал толкова рано. Все разпилени мисли, които някак разнообразяват ежедневния път до работа.
Както винаги, подраняваш. Нямаш представа, че животът ти дава време, защото ти е подготвил нещо неочаквано. Чуваш как телефонът прозвънява. Някой ти е изпратил смс. Посягаш да го прочетеш и за миг се вцепеняваш. Студена пот облива тялото ти. Ръцете и краката ти изтръпват. Голяма буца засяда на гърлото ти и не можеш да си поемеш въздух. Толкова много мисли и емоции те заливат. Чувстваш се като корабокрушенец в бурно море. Понечил да поемеш въздух и поредната вълна те залива. Чувстваш се безпомощен. Само, че около теб няма море. Наоколо всичко е спокойно, а вътрешно се разпадаш на парченца.
Искаш да изкрещиш, но болката е толкова силна и те държи в плен на вцепенението. Ще ти се земята да се разтвори и да потънеш. Да изчезнете – и ти и мислите ти, и емоциите… и животът, който си имал. Вместо това си принуден да стоиш пред всички и да понесеш всяко едно чувство, което преминава през тялото ти. Болка, ярост, съжаление, яд, ненавист, безсилие.
Един миг, в който животът прави остър завой и те кара да се отдалечиш от всичко, което си познавал – дори и себе си. Един от тези дни, в които всичко започва, както обикновено. Всичко изглежда толкова близко и познато и само няколко часа по-късно не знаеш кой си и на къде отиваш. Само няколко часа по-късно се превръщаш в непознат – в собствения си живот.
-Утопия-