Вечер, в която сънят тъкмо беше нахлул и се канеше да ме открадне. Да ме отведе на място, където получаваш още една възможност- да срещнеш тези, които безвъзвратно си загубил в този живот. Тъкмо се канех да последвам съня, когато чух онзи отвратителен шум.
Пак беше тя- проклетата ми болка, която скимтеше на вратата. Всяка вечер се връщаше и жално виеше, докато не ѝ обърна внимание; докато не я приютя в душата си- единственото място, където се чувстваше у дома и получаваше успокоение.
Денем винаги успявах да я прогоня, но вечер… ах, тази проклета болка!
Не разбра ли, че не я искам вече!
Отвързах ѝ каишката. Пуснах я на свобода… да си търси друг стопанин. Защо пак избра да се връща при мен?
–Утопия–