Поезията е ехо,което танцува със сенки. С призраците от миналото. Живот, който е бил и никога вече няма да бъде. Аз дори не обичам да танцувам. Тогава защо ехото на моите думи, винаги те кани на танц? Защо се е вкопчило така в твоята сянка и защо всеки път, когато химикалът ми танцува с листа, разказва нашата история? Защо във всеки стих ти градя дом и ти правя скривалище, където съхранявам всички чувства, които изпитах, но никога не споделихме… просто теб никога те нямаше. Защо те преписвам в страниците на дневника си, сякаш се страхувам, че заедно с теб, ще си отиде и споменът, ако не си го припомням, всеки ден.
Ехо,което танцува със сенки…
Може би, затова не обичам да танцувам… не ми трябват сенки, които само да подчертават самотата ми. Сенките, никога не са до теб, когато е тъмно. Трябва ми някой, който не се налага да преписвам на всяка страница, защото не е спомен, а настояще; не е сянка, а е плът!
–Утопия–
Бих искал да видя лицето на човекът който е писал това.Душата я докоснах