Днес е Цветница. Но нея я няма.
Събудих се и ги нямаше трепета и очакването, че ще ѝ гостувам за обяд.
Не минах през любимия ми цветарски магазин. Всъщност, вече почти никога не минавам оттам.
Няма на кого да подарявам цветя. Никой не им се радва, както правеше тя. Другите хора нямат отношение към розите. Не им сменят водата по два пъти на ден, както правеше тя. Не им слагат захар, за да живеят по-дълго.
Сега взимам от големите, красиви рози, когато ходя на гробища. Дълго ги съзерцавам и искам да избера най-красивите. Нищо, че няма да ги види.
Ще ги сложа в една срязана пластмасова бутилка, която ще напълня с вода. Ще я поставя върху ледения, бял мрамор. Ще облегна красивите цветя върху плочата… тази с черно-белите снимки.
Многократно ще прочета гравираните думи… и от очите отново ще закапят сълзи.
Няма ги! Но може да са наоколо… и да празнуват заедно в рая.
В дни като днешния ужасно много ми липсват.
Навън е пролет и слънцето жарко напича.
Във вътрешния ми свят е мрак. Порой и светкавици, които разцепват душата ми… и много боли!
Днес ми е самотно, защото любимите ми хора празнуват в рая!
-Утопия-