Хора… понякога се чудя за какво са ми.
Уж трябва да сте като едно цяло, да се допълвате и да се превръщате в повече…
ама това става с даване…от себе си… а те само грабят!
Пропадам в липсите им… или по-скоро те ме блъскат към моите.
Уж все се опитват да ги запълват, да ми помагат да излекувам раните си, а всъщност винаги правят обратното.
Добри са само докато им покажа белезите; докато им разкрия кои са кътчетата в душата ми, дето ме болят.
Веднага щом научат, се втурват да ровят.
Дълбаят, сякаш не са виждали страдание и използват моето, за да му правят дисекция.
Ровичкат се и вместо да лекуват болката и да запълват липсите, те отварят още по-големи кратери… пропасти, в които пропадам и се загубвам… дълбаят в раните и причиняват инфекции… от тези- хроничните, дето нямат лечение.
Писна ми да ги пускам в душата си с надеждата, че ще се държат добре там; че ще видят лепенките върху раните, но ще им позволят да зарастнат… че ще чуят ехото на липсите, но ще подминат… без да се ровят, без да задават въпроси…
Хора… за какво са ми…обричат ме… на вечно губене и търсене…на себе си!
–Утопия–