Есен…
За другите може би е сезон от календара,
но за мен е сезон от живота.
Сезонът ТИ!
Побира в себе си, всичко, което премълчах, но всичко, което изпитах.
Седях на пейката и наблюдавах едно дърво- стоеше и чакаше. Но никой никога не идваше при него. Защо ли ми напомни за нас? За дните, в които седях и чаках, но ти никога не идваше.
Гледах как се променяше- пролетта, която го караше да разцъфва и изпълваше всичко наоколо с оптимизъм. Всички се надпреварваха да го гледат и да го снимат.
Лятото, когато се раззеленяваше и напомняше за свежест и живот. Ентсуиазмът на другите, постепенно изчезваше- приемаха присъствието му за даденост и вече не му се радваха така.
Напомняше ми за дните, когато изобщо не ме забелязваше- не защото не присъствах, а защото си мислеше, че винаги ще съм там и че можеш да отделиш време за мен… някой друг ден.
Есента, когато с всеки ден изменяше облика си- цветове, които се преливаха. Чувства, които преминаваха през вяра, надежда, страх и болка. Листа, които капеха… спомен за безвъзвратно загубени мечти. Надежди, откъснати от душата ми. Листата капеха, така както оставаха да висят неизпълнените ти обещания, а после се сгромолясваха върху надеждите ми и в крайна сметка ги убиваха.
Зимата, когато дървото е голо и самотно… няма никой- само аз съм наоколо. Така, както през всеки сезон.
Зимата, която ми напомни за студа и самотата, които изпитвах, но които ти никога не почувства.
Защо ли очаквах? Как можеш да разбираш някой, който дори не познаваш. Защото можеш да прекараш цял живот до някой и пак да не го познаваш. Присъствието, не означава интерес, значимост и споделяне. То е просто това- присъствие, което лесно отива в другата крайност- отсъствието.
Сезоните минават… не само в календара, а и тези в живота ми.
Сезонът Ти, вече е в минало време!
–Утопия–