Събудих се и както винаги излязох на балкона. Погледнах навън и ме посрещна утринната свежест. Долавях уханието на пролетните цветя, които тъкмо се пробуждаха и се разтягаха, разтваряйки цветовете си, състезавайки се кое първо ще докосне първите утринни лъчи.
Птичките весело чуруликаха, сякаш приветстваха утрото и ме подканваха да се включа в техния хор.
Взирах се в далечината и виждах необятното пространство- природата в цялото ѝ величие. Тогава, осъзнах,колко е огромен света. Почувствах се толкова малка и незначителна. Съществува толкова много красота, която не повтаря себе си- безброй планини, поточета, пещери и скали- всяко едно от тях, криещо своята магия и чакащо, такива, като мен, най-нарая да съберат смелост и да поемат- на едно пътешествие с начало- днес, но без край.
Взирах се във величието на природата и разбрах какво искам. Разбрах, че до днес преследвах смисъл, който е само прищявка на егото. Разбрах, че това, което искам е да пътувам. Да събирам късчета красота от външния свят, с които да украсявам вътрешния си свят.
Разбрах, че копнея за тези пътешествия, където срещаш купища непознати, които се превръщат в най-добрите ти приятели- просто, защото точно там, точно на това място, нямаш никой друг- освен тях и тяхното милостиво сърце.
Разбрах, че копнея за моментите, когато пътувам без цел и посока и притеглена от нещо необяснимо, спирам точно в това селце, където се запознавам с прекрасни, възрастни хора. Хора, съхранили красотата на живота. Хора, които не са позволили тежкия багаж на времето и миналото, да ги пречупи и обезкуражи. Хора, за чието съществуване не подозирам, но хора, които са там- на края на света и чакат да бъдат открити. Хора, които чакат точно мен- за да ми предложат това, което ми е липсвало- моментите, които са лишени от парада на егото и суетата. Моменти, в които фалшът е изместен от една чистота, сикреност и дълбоко усещане за смисъл.
Разбрах, че копнея за пътешествия, където всички обноски, всички „трябва“, остават някъде отвъд дефиниците на географията и ми предлагат свобода. Свободата, да обядвам в пет звезден ресторант-от тези, където намираш най-зелената поляна. Събуваш си обувките и сядаш точно в центъра на света. Бъркаш в чантата си и вадиш каквито листа намериш, за да си сложиш чиста покривка. Отгоре изваждаш всичката истинска храна, която близките непознати са ти дали, в знак на благодарност, че си отделил време, за да чуеш тяхната история. После, под ярките „прожектори“ на слънцето и „концерта“ на дивите птици, бавно започваш да си хапваш от всичко. Бавно, защото по тези места времето не съществува. По тези места ограниченията не виреят и не е необходимо да натъпкваш живота и съществуването си в рамки. Не е нужно да имаш 24 часов ден, точен адрес, фамилия или пък родословно дърво.
За какво ти е да се ограничаваш с един адрес, когато можеш да си жител на целия свят и да бъдеш навсякъде?
За какво ти е да тъпчеш живота си в рамката на отделни дни? За какво ти е да отброяваш дни от месеца, така сякаш животът ти е бомба, която всеки момент ще експлоадира?
Защо ти е да имаш фамилия, когато това е просто името на егото ти? Защо да не се наричаш просто Мария, Ана или пък Мая?
Защо да имаш само едно семейство, като всички биха могли да ти бъдат близки и като всъщност си част от едно цяло и не е необходимо да поставяш граници и да се делиш от всичко, за да имаш чувството, че си някой?
Разбрах, че искам да пътешествам и да ставам свидетел на всички представления на природата- залезите край морето; тези край езерото; изгревите в планината; светлинното шоу на луната и звездите.
Разбрах, че искам да пътешествам, за да откривам- повече от себе си. Винаги, когато посетя различно място, се завръщам нов човек. Сякаш всеки път, когато дръзна да напусна коловоза на сегашния си живот, се натъквам на парченцата от себе си, които липсват и в чиито липси често пропадам и се изгубвам.
Разбрах, че искам да пътувам, защото имам нужда да притежавам- мигове. От тези истинските, които те оставят без думи, макар че си известна, като тази, която никога не млъква и тази, която винаги има какво да каже.
Разбрах, че искам да пътувам, защото обичам да колекционирам- всичко- преживявания, спомени, усмивки, прегръдки… та дори и някоя друга сълза, която, като бисер остава, за да напомня за момент,в който тялото е безмълвно, но душата крещи.
Разбрах, че искам да пътувам, защото само, когато останеш без сигурната почва под краката си, разбираш, че всъщност можеш да летиш. Разбираш, че всъщност сигурността, която си се заблуждавал, че имаш е било само клетката, в която сам си се обричал да съществуваш.
Разбрах, че искам да пътувам… но не сама. Егоист съм. Въпреки това, научих, че щастието съществува само под една форма- споделеност.
Разбрах, че искам да съм щастлива… затова искам да пътувам- навсякъде и само с ТЕБ!
–Утопия–