Вече нищо не остана да ти дам.
Остава само тишина.
Вземи я.
Думите ми се умориха да те обичат.
Изплаках любовта ни.
В мен остана пусто.
Нищо не остана да ти дам.
Остана ми едно сърце и цялото е в кръпки.
Всяка нощ го кърпя с последната надежда,
че поне у тебе има чувства.
Не се обръщай! Тръгвай!
И без това така боли да знам,
че си до мен, а всъщност си така далеч.
Не искам само тялото ти –
когато от мислите си ме прогони.
Върви! Не чакай.
Аз нямам нужда от утеха.
Толкова отдавна свикнах да я виждам
унила, хлипаща и разтърсващо самотна.
Не казвай нищо! Замълчи.
Преглъщам всяка твоя дума.
Тежи! Не мога да поема въздух.
Едно мълчание ме е стиснало за гърлото.
И всеки опит да ти кажа,
колко много ще ми липсваш,
се преражда във сълзи.
Нямам нужда от прегръдка.
Да си кажем “сбогом” силно ще боли.
Не се обръщай. Просто тръгвай
и след себе си вратата затвори.
Светът ми се руши,
но ако почакаш още малко,
ще поискам да останеш.
Върви! Аз ще се оправя.
Вечер ще прегръщам болката,
а денем ще приспивам любовта си.
Ще се науча да обичам…
Първо себе си!
-Утопия-