Както всеки следобед и днес Утопия се разхождаше в парка. Наслаждаваше се на хубавото време и на мига спокойствие, който си беше откраднала от забързания ден.В този момент спокойствието ѝ беше нарушено. Огледа се, но не забеляза никой. Почувства се объркана, когато се сети какво се случва. Натрапникът беше спомен… спомен от миналото. Споменът за летен ден преди две години. Тя и той. Седяха на пейката, която се изпречи на пътя ѝ. Пейката, която сякаш я подканваше да седне… не за да си отдъхне, а за да преживее. Да преживее щастието от миналото, обагрено с емоцията на настоящето. Защото нали знаете… това, което придава чар на миналото не е това, което в действителност се е случило, а начина, по който днес преживяваме спомена за вчера.
Някак странно е… как емоцията днес, се смесва с чувствата от вчера. Изостря ги. Прави ги още по-силни. На моменти дори трудни за преглъщане и преживяване.
Утопия се замисли, а после реши да приеме предизвикателството. Седна на пейката и се пренесе. Някъде във времето и в пространството. Тялото ѝ търпеливо чакаше на пейката, докато душата ѝ се надбягваше с миналото. Искаше да избяга от него. И колкото по- бързо тичаше, толкова по-бързо я застигаше.
Хората минаваха… ходещи човешки съдби.
Сърцето ѝ се свиваше, а тя се опитваше да му намери лек.
Извърна поглед настрани и на десет метра от нея забеляза възрастен човек. Приличаше на нея.
И двамата седяха сами на пейката и ако ги погледнеш отстрани, ще решиш, че чакат някой.
Това си помисли и Утопия. Седеше на кръстопътя в парка, там където преди се срещаха. Привидно изглеждаше спокойна, но вътрешно емоциите ѝ бушуваха.
Изглеждаше, че чака някой…
Но всъщност така изглеждаха тези, които винаги са сами…
-Утопия-