Днес е нейният ден… или по-скоро поредният ден без нея.
Никой не споменава името ѝ.
Тя е болката, която всички носят със себе си, но никога не побират в думи.
Понякога тежи…
Да знам, че хората, които помнят как звучи гласът ѝ си отиват.
Не я помня. Имам само снимки и колкото повече избледняват, толкова повече ми се иска да повикам спомен с нея.
Търся спомен… за да чуя звънкия ѝ смях…
Да надникна в дълбоките ѝ очи с канелен цвят…
Да видя как вятърът вее подредените ѝ къдрици…
Да усетя допира на кожата ѝ…
Не ми трябва много – само частица от нея, с която да я съживявам в дни като днешния…
Когато ми липсва!
–Утопия–