Разпространява се бавно като отрова. Появява се изневиделица и намира начин да влезе в тялото ти. Прониква през малка дупчица и си намира път – почти незабелязано. Усещаш само малка, пронизваща болка и не подозираш как скоро ще превземе цялото ти същество. Не можеш да наблюдаваш това, което се случва. Можеш само да го усещаш. Единственото, което виждаш е повърхността – мястото, от където се е промъкнала, лекото подуване и зачервяване. Разпространява се бавно като отрова. Изсмуква силите ти и лишава тялото ти от живот. Още можеш да си поемеш дъх, но сякаш всяко следващо дишане ускорява смъртта ти. Сякаш с всеки дъх умираш все по-бързо. Разпространява се бавно като отрова…болката, с която се събудих.
Усещам как преминава през цялото ми тяло и усещам все по-голяма слабост… усещам, а не мога да се съпротивлявам.
Опитвам се да дам ход на деня. Да се правя, че нищо не се случва и ако ме гледаш отстрани ще помислиш, че е така. Единственото странно нещо около мен ще бъде тишината на уморените ми думи. Изглеждам самовглъбена и би ти се сторило, че не забелязвам света около себе си. Не би могъл да подозираш за стихиите вътре в мен и че външно притихвам, защото вътрешно се боря. Колкото повече мълча, толкова повече страдам и толкова повече се отдалечавам.
Гледам те и искам да дойда при теб и да те целуна… така, както преди. А между нас зее пропаст и всеки път, в който се опитам да се приближа, падам в нея и се загубвам още повече.
Уморените ми думи те обичат. Но днес се чувстват лишени от смисъл. Искам да кажа нещо, а няма какво да опаковам в думите си. Те идват от душата, а в моята е празно. Сълзите отмиват болката и помагат на излишното да си отиде… а днес дори не успявам да заплача. Сушата в очите… предвещава краха на едно съществуване.
Седя на земята, притихнала в болка. Не ми се сърди. Опитвам се да се доближа, но всеки път пропадам в пропастта помежду ни.
Разпространява се бавно като отрова… болка, която отнема силите ми. Вече не мога дори да опитвам.
Всичко е както всеки друг ден. Единственото странно нещо около мен е тишината на уморените ми думи.
Колкото повече мълча, толкова по-бързо умирам.
–Утопия–