В душата ми е мрак.
Небето е симфония от цветове.
Слънцето като мастило се разлива в небесата…
А болката ми като водопад изтича от очите.
Залезът ми носи някаква надежда,
че в нашата Вселена всичко си отива,
за да се завърне после пак.
Всеки опит да превърна чувствата във думи – само ги смалява.
Ветровете ми нашепват да съм търпелива.
Всичко като полъх отминава –
злото е контур на добротата.
Кара я да засиява.
Като Северна звезда
да ни напомня пътя,
в моментите когато
душата от страдание е изтощена.
В светът ми зее празнота.
Тази вечер нямам сила да направя друго.
Ще я запълня със сълзи.
-Утопия-