Вечер, в която ти прегръщаше болката ми

Беше една от тези вечери, когато времето спира.
Привидно светът се смалява до размерите на една малка стая… камина и ние двамата.
Пламъците прегръщат студа в стаята и насищат въздуха с топлина и усещане за уют.
Лежах на леглото, а ти прегръщаше болката ми- нежно и спокойно ѝ показваше, че няма от какво да се страхува и може да се покаже на светло, да разсъблече душата ми и да я видиш такава, каквато е- наранена, но истинска.
Целувките ти изпиваха страданието, което изтичаше от очите ми- отчаян опит да се освободя от бремето, което носех- навсякъде.
Не бяхме сами- бяхме аз, ти и всичките ми липси, които се бяха настанили помежду ни.
Липси, в които всички преди теб пропадаха и никога не опитваха отново.
Вечер, в която за първи път усещах някой, толкова близо до мен…
Преди телата се прегръщаха, а душите стояха на километри една от друга.
Вечер, в която душата ми прегърна твоята.
Близост, която приюти тъгата ми. Даде и подслон. За първи път бях сама по себе си… свободна.
–Утопия–

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *