Вечер, в която пиша за всички необичани неща… и хора.
За липсите, които спомените от миналото ежедневно дълбаят.
За самотата, която неканена се настанява в завивките всяка вечер.
За болката, която дълготрайно се е приютила в душата.
За отчаянието, което като черен облак тегне над дните.
За изсъхналите цветя във вазата – като символ на гаснеща любов.
За премълчаните думи, които като сабя пронизват ума и сърцето.
За безсънните нощи и утрините, които сякаш никога не идват.
За миговете, в които очакваш някой, който никога няма да се върне.
Вечер, в която с мислите си прегръщам всички необичани неща… и хора.
–Утопия-