Защо пиша толкова?
Пиша, защото ме боли…
Пиша, заради всички тия рани дето са отворени в душата ми.
Дали болката изчезва?
Това,което е яхнало крилете на спомена, това дето се е запаметило във всяка клетка и закодирало в ДНК-то ти не чезне…
Само за миг намалява…
Кои са тези мигове?
Миговете, в които пиша. Нещо, като да ходиш на доктор.
Само влизайки в кабинета всичко ти минава… сякаш болестта се успокоява,че ѝ обръщаш внимание и се грижиш за нея…
До момента, в който се прибереш и отново сте само ти и Тя…
Слабото ти тяло и здравата ѝ хватка!
Е, така е и с моята болка. Не изчезва, но намалява… когато пиша. Обръщам ѝ внимание и тя се чувства специална и ми дава да си поема дъх. Разтваря се в думите и ми олеква…
До момента, в който пишещите пръсти се уморят и оставят химикала…
Тогава Тя отново се завръща… у дома…
…в душата ми!
–Утопия–