Прибра се. Тъкмо се беше стъмнило, но тя не забеляза, защото мракът вече тегнеше в нейната душа. Легна на огромния креват. Дупката във възглавницата до нея събуждаше още по-болезнени емоции. Знаеше, че никога повече няма да сподели завивките си с него. Че вероятно до края на живота ѝ споменът за неговото присъствие ще се настанява между нея и бъдещето.
Не обичаше да спи по гръб, но какво значение имаше дали ѝ харесва или не… в момента нищо не усещаше. Гледаше към тавана. Не можеше да повярва какво ѝ се беше случило. Нямаше сила да усеща нищо… не си позволи да заплаче. Беше в плен на сблъсъка между болката, която изпитваше и желанието ѝ този път да не си позволи да рухва. Те я държаха вцепенена.
Прекара най-дългата нощ в живота си. Нощ, от която утре нямаше да помни нищо. Нощ, в която изпрати себе си. Нощ, в която позволи на Него да си отиде. Нощ, в която избра какво да запази и какво да остави…
….защото нещата, които ще пазим винаги, са тези, които нямаме!
-Утопия-