Има дни, в които думите болят- не чуждите, а собствените.
Мълчиш, а вътрешно болиш.
Изглеждаш цял, а в теб всичко се разпада.
Има дни, в които думите болят-
все отлагаш да им вдъхнеш живот и ги трупаш.
Безмълвие…
Ден, в който на думите вече им е тясно в твоята душа;
очуканите им крайща, сякаш раздират гърлото ти и всеки опит
да се освободиш от тях, завършва с вътрешен писък
и външно безразличие.
Буца, която е заседнала на гърлото ти и не позволява да си поемеш въздух.
Ден, в който собствените ти, дълго, отлагани думи не искат да чакат- болят.
Неустоимо желание да ги кажеш; да се освободиш от тях, но отчайваща неспособност да придадеш форма на болката си- да я опаковаш в смисъл и да я заличиш от същността си, като я споделиш- на глас.
Болка, която не може да има форма…толкова дълго си я пазил, че вече е част от теб, от същността ти…
Ден, в който думите болят!
–Утопия–