Държеше ме в ръцете си…
Времето изплакваше болката ми.
Светкавиците разцепваха небето, така както спомените, пронизваха душата ми.
Гръмотевиците изпълваха тишината…
Ехо, досущ, като това на миналото.
Държеше ме в ръцете си…
Усещах как вечността ме беше приютила в обятията си и най-накрая се чувствах у дома.
Да се чувстваш у дома, всъщност не е място… то е време, миг, в който се чувстваш себе си. Миг, в който и двамата мълчите, но всичко ти говори…
Шепотът на тревите, които вятърът нежно гали…
Румоленето на дъжда, който закачливо докосва листата и се стича към пръстта…
Песента на птиците, която така тихо се промъква в душата ти и докосва сърцето….
Миг, в който и двамата мълчите, но ти разбираш…
…че вече няма да си сама. Усещаш, че за първи път в живота ти някой те приема- такава, каквато си- ИСТИНСКА!
–Утопия–