Обичам бавното натрупване на смисъл.
Миговете време, които сякаш бавно и полека се приближават към моя живот.
Стъпват на пръсти и леко се разхождат из дните ми.
Присъствието им е ненатрапчиво, а всъщност осезателно.
Трупат се един след друг и бавно градят живота ми- такъв какъвто съм го пожелала.
За къде бързат всички? Защо са толкова нетърпеливи?
Притискат живота и изцеждат силите му. Лишават го от всичката му жизненост, а после се чудят как да го съживят.
Нелепо, нали? Да умъртвиш със собстевните си ръце най-ценното, а после да му правиш изкуствено дишане…
Да поддържаш собствения си живот на системи и да се заблуждаваш, че си жив…
А всичко около теб да крещи колко си мъртъв!
Животът ти издава стон… отчаян опит да си поеме дъх и да продължи…
Обичам бавното натрупване на смисъл!
Това, което не граби от живота, а само му дава- прави го по-силен и по-устойчив на времето и ударите на съдбата.
Защото всичко, което се гради бавно, продължително и търпеливо, печели вечност.
А нима животът на всеки един не заслужава точно това?
Да му придадем вечност пред лицето на забравата…
Устойчивост… пред преходността на битието….
Смисъл… под повърхността на фалша…
–Утопия–
П.С. Посветено на Dahlia Noir.