Миналото, винаги, намираше врата, през която да се върне.
Вървеше през снежните преспи и се опитваше да пребори отвън това, което не можеше да пребори в себе си.
Хората в живота ѝ, бяха отражение на наранената ѝ същност. Опитваше се да лекува в тях това, което не можеше да излекува в себе си.
Парченцата на раздробената ѝ същност бяха там. Макар и скрити, рано или късно я порязваха.
Кървави рани, които оставяха кървави следи. Следи, по които миналото, винаги, разбираше къде е и рано или късно я застигаше.
Минало, което винаги намираше врата, през която да се върне!
–Утопия–