Всичко, което чувам е звукът на пишещите ми пръсти. Енергично докосват клавиатурата и с всяко нейно докосване, сякаш някой е притиснал душата ми и я кара да вика. Всяка дума, която се изписва на монитора е нейн крясък. Обличам болката си в думи. Иначе е прекалено гола, а мен така ме е срам да я покажа. Снощи пак ме навести – един непонятен страх, който тежи на цялото ми същество. Стъпва на гръдния ми кош и не ми позволява да си поема въздух. Сърцето ми бие все по-силно и с всеки удар, имам усещането, че се опитва да заглуши мислите в ума ми. В тялото си съм, а съм му чужда. Крайниците ми треперят – опитват се да се отърсят от ужаса, който търси начин да се настани в мен. Не съм сама, а ми е самотно. Имам нужда да избягам, а не мога. Лежа вцепенена и се надявам, че тази непоносима тежест ще отпусне хватката си. Нощта напредва, а аз дори не мигвам. Стоя нащрек и всеки път, когато сънят идва, за да ме спаси, реалността ме удря още по-силно и ми напомня, че няма къде да ходя. Все още никой не е успял – да избяга от себе си.
–Утопия-