Отворих очи. Замръзвах. Беше ранна, есенна утрин. Загърнах се с любимата си черна жилетка. Черното беше любимият ми цвят – дали защото с него не привличах внимание или защото подсъзнателно скърбях за това, което умираше в мен.
…
Вече бече почти обед, а слънцето напичаше така, както напича само през октомври – изпепеляващо.
Продължавах да усещам студ и нищо не ме сгряваше – не беше от времето. Студът беше превзел душата ми. Около мен е есен, а във вътрешния ми свят е люта зима.
Душата ми гладува и нищо не я засища. Сякаш нещо е притъпило сетивата ми и не усещам. Не възприемам нито капка от красотата, която ме заобикаля.
Безчувствено… а душата ми отново кърви върху белия лист. Четете думите ми, а аз пиша с болката си.
–Утопия–