Усещам го. Точно като вирус, който се опитва да превземе тялото ти. Познаваш всеки един симптом. Умората, която чака да се вкопчи в теб още преди да си отворила очите си. Липсата на апетит – не само към храната, а и към живота. Буден си, а не очакваш нищо и не се вълнуваш за нищо. Сякаш тялото ти не се интересува от нищо. Иска само да се справи с натрапника и животът отвън няма значение – всичките му сили са насочени към това да поддържа животът отвътре.
Момент от живота ми, в който се чувствам точно така. Усещам всеки един симптом на миналото. Казват, че времето е като спирала и рано или късно всичко се повтаря – дали, за да ти даде шанс да поправиш миналото, което не ти дава мир или пък просто, защото всеки един от нас е на тази Земя с мисията да научи урок, от който е отсъствал всеки път – в предишен живот.
Не знам, а и няма значение. Симптомите на миналото са тук. Във всеки миг се появява нов. Сякаш спомените ме преследват и се опитват да ме сграбчат и да ме завлекат там, където бях. Това минало! Винаги завижда. Винаги, когато се почувствам комфортно в настоящето си, то решава да ме придърпа към себе си и да ми напомни, че съм пленник на преживяното.
Спиралата на времето. Усещам я като тест – дали ще се справя този път или ще затъна още повече.
Симптомите се появяват – хора, с които пътищата ни се разделиха, отдавна, сега отново кръстосват в моя живот. Опитват се да ми привлекат вниманието, а аз уплашено се прибирам вкъщи и си казвам, че съм различна – че аз нямам място при тях, нито те при мен.
Качвам се в колата и се опитвам да мисля за нещо друго. Но от болестта не можеш да избягаш. Ти я носиш със себе си. Включвам радиото и чувам мелодия, която връща спомен. Той не идва сам – носи емоция и ме кара за стотен път да преживявам миналото. Минало, настояще и бъдеще – те не съществуват. Те са само възприятие. В ума всичко се случва сега. Само спомена е достатъчен, за да накара адреналина да препуска през тялото ми, крайниците ми да изтръпват, а корема ми да се свие на топка.
Винаги, когато чуя тази песен, знам че нещо старо се завръща. Урокът, който отдавна отбягвам, отново е намерил начин да се изпречи на пътя ми.
Взимам телефона си – отново не работи. Винаги се случва така, когато нещо старо се завръща – за да окончателно да се разберем и или да го задържа за винаги или да го изхвърля завинаги. Имам чувството, че всичко, до което се докосвам се разваля – сякаш енергията, която се е събрала в мен е толкова много и толкова силна, че нищо не може да я понесе. Срещата между моето тяло и моето обкръжение – напрежение, което разтърсва всичко – най-вече животът ми.
Усещам го. С всеки ден симптомите се засилват, а то приближава – минало, с което трябва да намеря сили да се справя.
–Утопия–