Избягвам да посещавам тези места, а още по-рядко се задържам. Но понякога толкова много ме привличат. В дните, в които искаш да се смалиш или пък да изчезнеш, защото имаш чувството, че всички виждат това, което ти усещаш. В такива дни, смирено се завръщам – към онази част от себе си, която винаги боли. Понякога я няма дълго, но винаги се завръща, когато най-малко я очаквам. Един от тези дни, в които преодолявам всичко, освен себе си. Усещам как болката пулсира и искам да се освободя от нея. Но не и тя от мен. Затваряме се и аз отново я примамвам – пускам ѝ една от онези песни, в които с всяка нота, сякаш някой свири върху струните в душата ти. Само дето струните в душата нямат мелодия, а по-скоро сълзи. Болка, която толкова ми се иска да видя и да мога да докосна. Да я приближа, за да я разбера. Усещам я с всеки опит да поема въздух – сякаш, се е заклещила в гръдния ми кош или може би си е намерила пристан. Не я искам, но очевидно ѝ е добре при мен. Затваряме се и знам, че няма друг начин, освен да се приближа – да се потопя в себе си и да я опозная. Мисълта ми плахо пристъпва към чувството, което цял ден влача след себе си. Колкото по-близо съм, толкова по-силно я усещам.
-Утопия–