Беше горещ летен ден. От тези, когато всичко е толкова осветено и огрято от слънцето, че единствената вероятност е да избухне пожар.
Такъв беше и денят на Утопия. Тя не предполагаше, че на пръв поглед този спокоен ден ще опожари щастието в сърцето ѝ и димът ще се разлее в душата ѝ.
Нищо не предвещаваше такъв развой на събитията, докато телефонът не звънна…
Смс-ът, който получи беше от човекът, който най-много обичаше. Човек, който до този ден ѝ носеше спокойствие, сигурност и усещането, че всичко ще бъде наред, докато се държат за ръце и вървят един до друг.
Още преди да вземе телефона, през тялото ѝ премина усещане, коео не беше изпитвала до този момент. Сякаш нещо се опитваше да я предупреди, че спокойствието ѝ ще бъде отнето; че мечтите ѝ ще бъдат зачеркнати; че чистотата на сърцето и на чувствата ѝ ще бъдат замърсени от егоцентризма, комплексарщината и неувереността на другия…
Прочете това, което пишеше в смс-а и сякаш животът в очите ѝ угасна. Нещо угаси пламъка, който преди гореше в душата ѝ и даваше живот на действията ѝ.
Тя се втурна на някъде… след по-малко от час вече беше на място, на което беше ходила стотици пъти.
Видя го там…в далечината. Седеше на пейката и я чакаше. До тази сутрин този човек беше най-близкият за нея. Сякаш в неговото присъствие нямаше притеснения да сподели всичко… а сега, колкото повече крачеше към него…. колкото повече се приближаваше, толкова по-далечен го усещаше. Сякаш с всячка крачка към него, тя усещаше как се отдалечава от това, което бяха. От това, което имаха… или поне това, което си беше представяла, че има между тях!
Той се изправи и фалшивата му любезност го подкани да я прегърне. Това беше най-студената, най-смразяващата прегръдка в живота ѝ. Сякаш ръцете, които се протягаха към нея, вместо да я приютят в обятията си, се разтваряха, за да я погълнат, да я стиснат и задушат още повече… за да изтръгнат и малкото надежда, която се криеше в уплашеното ѝ сърце.
След минути той каза всичко, което имаше да казва.
Тя не помръдна… сякаш го очакваше и сякаш отивайки на там вече знаеше какво ще чуе. Сякаш минал живот се повтаряше и в настоящето. Все едно е била там и преди. Само че не помнеше. Но въпреки всичко го усещаше.
Почувства, че вече нищо не я задържа там. Току що беше изгубила всичко, което я крепеше по пътя през последните години. Но макар и да беше загубила най-ценното, не се поколеба нито за секунда. Сякаш нещо, което през цялото време ѝ тежеше, сега се беше отскубнало и ѝ позволяваше да продължи нататък. Сама, но свободна.
Изправи се и без да се обръща тръгна към светофара. Усещаше, че зад гърба ѝ оставя миналото си. Оставя тази част от себе си, която вероятно щеше да ѝ липсва до края на живота ѝ. Но знаеше, че това е единственото, което можеше да направи. Това беше най- правилното.
Чакаше проклетият светофар да светне зелено и да ѝ позволи да пресече. Да избяга от площада, където предишното ѝ Аз беше осъдено на смърт. Искаше да си тръгне от това място колкото се може по-бързо.
Около нея имаше тълпа от хора, а тя се чувстваше сякаш града беше празен. Седеше на кръстовището на огромен булевард, а всичко ѝ се струваше тясно. Задушаваше се. Искаше да хукне на някъде… някъде, където ще успее да си поеме въздух, за да намери сили да продължи.
Не знаеше на къде да тръгне… Качи се в малката си кола и подпали без посока.
Тръгна безцелно по пътя, сякаш не се интересуваше къде ще я отведе…. само искаше да бъде далеч от мястото, на което човекът, в който вярваше най-много и се съмняваше най-малко ѝ заби нож в сърцето…
-Утопия-