Пиеше вечерното си кафе. Това, което винаги пиеше сама. Защото, колко трябва да си различен, за да пиеш кафе вечер? На вратата се потропа. Стана да отвори, но отпред нямаше никой.
Зачуди се, но реши, че ѝ се е причуло и тръгна обратно към стаята, когато видя нечаканият гостенин, който се беше настанил в креслото ѝ.
Чакаше я да седне, за да си припомнят.
Онази вечер, когато я целуна за първи път.
Вечерта, която остави траен спомен и вечен белег.
Вечерта, която всеки август се завръщаше и носеше със себе си горчивия вкус на нещо изживяно, но пропуснато.
Ако въобще можеше да изживееш нещо, което си пропуснал…
-Утопия–