Изпитвах болка, която не беше подвластна на формулиране. Беше толкова силна, че дори не можех да я изразя. Вървях и наблюдавах света около себе си- моето отражение. Мислех си, че от всичко, което са ме учили за болката, разбрах, че за крехките си 25 години, не можеш да натрупаш толкова много болка. Въпреки това, бях живото доказателство, че тя беше там. Тогава, трябваше да има нещо повече от това? Дали това беше болката на този живот или носех със себе си болката от всеки един минал живот; от всяко едно разочарование; несбъдната любов; разбити мечти и изгубени приятели?
Казват, че времето лекува. Казват, че споделената болка е половин болка. Седях насред алеята и изпитвах вцепенение. Исках да излекувам тази болка. Щеше ми се да имах възможност да бръкна в душата си, да я сграбча с двете си ръце и да я извадя от там. Да я изхвърля от себе си и да я оставя, безпомощна, на земята- там, където няма да има възможност да изпива силите и емоциите ми и да ме оставя безсилна.
-Утопия–