Толкова години в присъствието ѝ – болка, която ме придружава, където и да отида.
Когато ме навести, ми се иска да изкрещя името ѝ. Да я посоча с пръст, за да всички да я видят… с надеждата, че някой ще се притече на помощ и ще я прогони. Като крадец на улицата, който те чака зад ъгъла. Търпеливо стои, докато останеш сам и после изведнъж скача в гръб. А ти седиш във вцепенение.
Болка, която ме е е стиснала за гърлото. Оставам безмълвна, а думите ми имат нужда от живот. Прераждат се в сълзи. Бягат през очите ми и се разливат по кожата ми.
Нямам думи, с които да извикам за помощ. Остават само сълзите.
–Утопия–