Пак ме навести.
Болката.
Понякога е толкова силна. Във вечери като тази нямам съмнение – тази болка не може да е само моя. Във вечери като тази притихвам. Не говоря и не правя нищо. Вътрешно се опитвам да я понеса, а отвън нищо не се вижда. Това е най-голямата ѝ тежест – че е само в мен. Не мога да я споделя с другите, а и те едва ли могат да я носят.
Понякога се чувствам така, сякаш трябва да изстрадам всички болки, които някой друг е отказал да изпита.
Винаги е жадна за внимание. Когато идва, иска да сме само двете. Затваряме се между четири стени и чакаме – да видим кой ще надделее.
Седя на пода, а неговите отпечатъци стоят в душата ми.
Две години. Толкова беше срокът ми на годност в неговия живот. Отнасят се с теб сякаш си вещ – взимат те и те използват, радват ти се и ден след ден ти оставят по няколко драскотини. Когато те поочупят, се появява някоя друга и те захвърлят. Връщат те с гаранцията и даже не оставят място да поспорят, че сами са ти нанесли вредите и че гаранцията не покрива щетите.
Не бой се. Още дишам.
Нося спомен за едно „обичам те”, което остана да живее в началото на едно лято. Остарелите му букви застинаха в миналото и не извървяха пътя към мен…нито към теб. Едно „обичам те”, което много бързо се износи. Не можа да смогне – дали на любовта ни или пък на липсата ѝ.
Давех я. Дъх не ѝ остана. Покривах я в мълчание. Криех я от думите – тези, последните. Дето ми ги остави на излизане. Затръшна вратата и забрави да ги вземеш със себе си, а те останаха с мен, в хола. Острите им ръбове се забиваха в сърцето ми. Исках да я предпазя – любовта си.
Нощ след нощ не спях. Покривах я със тишина – да не се събуди. Казват, че оставена любов ридае безутешно. Не исках да я виждам как линее.
Направих всичко, за да я отпратя. Да не идва там, където ще се чувства нежелана.
Събирах всичките обиди. Обличах ги в неизживяна болка.
Мълчание, което дращи в гърлото. Остри ръбове на купчина от неизречените думи.
Искам да ги кажа. Всеки опит, всеки стон кара ъглите им да се врязват по-дълбоко.
Затова ги пиша. Подреждам ги.
Прости ми, ако ти изглеждат хаотични или малко нелогични.
Те са само ехо от онова „обичам те” , което още чака – в началото на едно лято, което отмина, а със себе си заличи и всички пътища, по които можеше да стигнеш до мен.
–Утопия–