Винаги съм се чудела какво е това, което те кара да пишеш?
Кое е това, което поражда у теб усещане, сякаш лавина от думи, стоят на прага на душата ти и всеки момент ще прелеят?
Кое е това, което вътрешно подклажда вулкан от емоции, които напират да излязат на бял свят и намират най-прекия път за това, като се опаковат в думи, а после се подреждат в изречения, за да си изградят смисъл?
Може би е вдъхновение…
Но какво е вдъхновението и какво го събужда?
Какво го кара да се размърда и да те превърне в кукла на конци, която е безсилна пред молива и белия лист?
Кукла на конци, която няма избор, освен да сграбчи молива и да го накара да танцува по белия лист- рисувайки душата ти, само че в думи!
Винаги съм си задавала тези въпроси… до вчера! Когато седеше до мен и вдъхновението, нетърпеливо, тропаше в душата ми…
Тогава разбрах, че всеки си има свое лично вдъхновение. Нещо, което тихо и на пръсти, пристъпва в теб и нежно свири на душата ти. Мелодия, която се подрежда в думи. Звук, чиито резонанс се преражда в думи. А ти си просто този, който преживява мелодията, а после я записва.
Думите са моите ноти.
Мелодията е шедьовърът на композитора.
Душата ми е музикалният инструмент.
Присъствието ти в моя живот е композиторът.
Разбрах… ти събуждаш вдъхновение!
–Утопия–