Декември е от месеците, в които всяко чувство, сякаш се удвоява. Когато си самотен, всичко наоколо изтъква твоята самота. Момичето и момчето, които се замерват със снежни топки. После той се затичва към нея и целувайки я, с устни разтопява снега по бузата ѝ. Прегръща я толкова близо до себе си, че няма никакво значение колко е студено, защото тя е на топло – в ръцете му. Детето, което тича напред, но не забравя да се обърне и да провери дали възрастната му баба ходи зад него. Жената, която всяка сутрин разхожда кучето си и макар да няма никой, който да я придружава, тя е щастлива, че има за кой да се грижи. Има на кой да приготви ядене или с кой да сподели снежния ден. Вървиш по заснежената улица и студът пронизва тялото ти. Душата ти отдавна спря да чувства, а сега дойде ред и на тялото ти. Вървиш и наблюдаваш света, който подчертава самотата ти. Декември е и петък тихо пристъпва в седмицата. Идва, за да напомни, че е Коледа. Ден, в който пръснатите по света хора се завръщат у дома. Всички се събират, за да споделят себе си и мига с най-близките си.
Вървиш, а вече даже не усещаш студ. Поглеждаш към прозорците на блока. Навсякъде свети. Мъждукат силуети. Теб даже собствената ти сянка не пожела да те последва на този студ.
Всички бързат да се приберат, а за теб времето няма значение. Никой не те чака, а ти отдавна спря да се надяваш. Въпреки всичко, продължаваш на всяка Коледа да минаваш по вашата алея. Уж, случайно! Но нали случайността е име на закон. Вървиш и се надяваш, че тази година ще минеш от там точно на време – че този път нито ще подраниш, нито ще закъснееш, а ще го срещнеш.
Забавяш крачката, така сякаш нещо е привлякло вниманието ти или пък имаш неотложна работа, която да свършиш точно в този момент. Всъщност само печелиш време, само се опитваш да разтеглиш момента, за да увеличиш възможността, Той да стане част от него.
Хиляди пъти си припомняш последната ви среща, последните му думи. Накара те да седнеш на дивана и хвана ръката ти. Колко жалостиво – като да подадеш на удавник, сламка. После стана, погледна те с очи изпразнени от чувства и тръгна. Затвори и двете врати. Не разбра дали беше, защото чакаше да се затичаш след него и да го настигнеш, или просто защото искаше да е сигурен, че няма път, който да те върне в живота му.
Остана да седиш на пода и с часове се опитваше да си отговориш на въпроса „Защо?“
Каква беше причината? Къде сгреши? Дали вината беше в това, че беше различна и обожаваше да четеш книги- да поглъщаш всеки ред, всяка дума и да се загубваш в други светове? Дали вината беше в това, че всяка вечер, когато той не се прибираше, ти въпреки всичко не затваряше очи, а го чакаше – не за да му държиш сметка, а защото се притесняваше дали е добре? Дали грешката ти не беше, че обичаше да ставаш рано, за да имаш време да му направиш любимата закуска? Може би не харесваше къдриците ти и рошавата коса, която говореше повече за свободолюбивия ти нрав, отколкото която и да било постъпка!
В онази вечер, стоя на пода с часове и си припомняше всеки детайл от последните седмици. Търсеше причина, но такава не намираше. Знаеше, че беше дала най-доброто от себе си. Знаеше, че във всеки миг му бе давала това, на което беше способна. За първи път разбра, че понякога хората напускат живота ти, не защото ти не си достатъчно, а просто защото те не са достатъчно дорасли, за да те оценят.
Да, понякога хората те приемат за даденост и спират да забелязват нещата, които правиш за тях. Тръгват си, а после, когато липсата ти почне да зее в живота им, усещат какво са имали и от какво са си отишли и се опитват да си проправят път наобратно.
Но как да копаеш пътища, там където си разрушил всичко? Как да направиш път, там където е отрупано с развалините на една любов, която си оставил да умира, да се влачи и да стене? Как да вървиш сред останките на едно минало, което отдавна загуби шанса да възкръсне? Как да върнеш пулса в една любов, която умори до смърт? Как да накараш едно сърце да бие за теб, когато го изтръгна, точно преди да си отидеш?
Вървеше по заснежените улици и не усещаше нищо. Студът сковаваше тялото ѝ, но имаше ли някакво значение? Душата ѝ беше спряла да усеща, сега беше ред и на тялото.
Коледа е! Ден, в който чувствата се усещат по-осезателно. Самота, която никога не ме е докосвала с по-голяма сила.
–Утопия–
❤️❤️❤️