На прага между два свята

Ходехме в парка. Мълчанието ни, като никога, не се беше настанило помежду ни. Ходеше или пред нас или зад нас. Все едно! Важното е, че с него днес бяхме по-близо от всякога. Единствено той търпеше моментите, когато за пореден път разпилявах себе си и за пореден път се опитвах да се събера. Единствен той разбираше, че мълчанието ми не означаваше отдалечаване, а опит. Опит за сближаване. Опит да се потопя в себе си и да запълня всяка липса, която зееше, като пропаст помежду ни. Опит да излекувам душата си, за да е достатъчно силна да продължи напред с неговата. Вървяхме по-близо един до друг…по-близо от всякога. Тялото ми беше на прага между два свята- подреденият свят извън мен и хаосът, който ме рушеше отвътре. За първи път усещах, че съм в безопасност…защото той беше там и нямаше да пусне ръката ми. Нямаше да позволи да пропадна в някоя от липсите си.
–Утопия–