Вечер. Тишина, преливаща от болка.
Потапям се в емоции.
Душата ми е цялата обсипана със стъкълца – останки от разбитите надежди.
Врязват се и ме болят.
Сама в присъствието на сенки.
Давя се във чувства… или във липсата им.
Загубвам се из коридорите на миналото.
Минало, което лъха на спокойствие и… липса.
Изглежда близо, а е толкова далеч.
Сенки молещи за близост.
Протягат се към мен и искам да ги хвана. Да ги спася и да ги измъкна.
Да ги върна тук, при мен.
Да ги стопля с много обич и приемане.
Делят ни измерения.
Те са там, а аз съм тук.
Има само спомен – единственото дето ще ни свързва.
Пускам ги, не искам да ги пазя.
Болката така ми стига.
–Утопия–