Още една събота без теб. Разхождам се на нашето място. Всеки ъгъл ме връща в мигове на щастие. Спомените ме карат да се чувствам още по-самотна. Листата танцуват под мелодията на вятъра. Нещо се случва и ми се иска да ти разкажа. После се сещам, че вече те няма.
Отдавна не чакаш да чуеш гласа ми. Думите ми остават да висят в пространството. Преглъщам болката си и вървя. Няма никой – само една тишина, в която мислите ми крещят. Всеки ден е бледо копие на предходния. Двете години с теб натежават в живота ми и не ме пускат да продължа.
Денем успявам да избягам сред хората, но вечер пак се връщам при теб – в спомените. Вече не знам кое е истина и кое е само късче реалност, което доизграждам с илюзията за всичко, което никога не си бил. Боли, но е хубаво. За разлика от теб мога да чувствам.
Ти отдавна ме забрави, но аз винаги ще те помня…
… като красив залез, който искаш да задържиш завинаги и колкото повече го следваш, толкова по-бързо се стопява зад хоризонта.
… като нежен повей на вятъра, който за миг се обръща в свирепа буря.
… като вълна, която приближава към теб и точно преди да я хванеш се разбива и сякаш никога не е била.
… като есенно дърво, което никога не е същото и непрекъснато се променя.
… като пролет, която носи надежда, а после я облива с проливен дъжд.
… като огън, който ме изгаря.
… като зима, която вледенява целия ми свят.
Отдавна ме забрави, но аз винаги ще те помня…
Като илюзията за всичко, което никога не си бил.
–Утопия–